Да имаш и да нямаш е оная най-важна особеност на битието, която предопределя съзнанието не само на отделния човек, но и на големи маси от хора – народи, класи. Следователно, ако ние искаме да разберем, как се променя съзнанието на обществото, и на къде върви развитието, трябва да наблюдаваме как се променя материалният свят а оттам и отношението към него. Общественото битие се променя. Следователно се променя общественото съзнание. Това означава, че се променя това което обществото има и това което обществото няма. Тука, съюзът „или“ не съществува, така както не съществува и алтернатива на това което е било и на това което е.

А така също не съществува и алтернатива на това което ще бъде.

Както обикновено, при моят метод на разсъждение, ще стъпя на прости и сигурни факти, при това достатъчно големи. Което често ги прави незабележими, но лесно могат да бъдат видяни, като бъдат посочени.

Най-големите трансформации в материалния свят, могат лесно да бъдат видяни. А и общественото отношение към тия променящи се материални неща също може да бъде наблюдавано като факт.

Главното отношение на обществото към материалния свят, може да се срещне в такива сентенции, изведени до фундамнтални господстващи теории, като например „Цената на стоката се определя от търсенето и предлагането.“

Това е икономическа зависимост, която определя обаче връзката между психологическата и дори физическата зависимост на човека и материалния свят. Едно нещо, за да го нямаш, първо трябва да съществува – трябва да го има на света. Ако го няма, няма как да знаеш че имаш нужда от него. Но тука вече опираме и до изобретението, което обаче е процес на продължение на съществуащото битие. Това е доразвитие, и никой никога не е създавал нещо ново, без да стъпи на много повече старо.

Но много по-интересно е отношението, към онова което ти имаш. Тъй като го имаш, ти не изпитваш нужда от него. И колкото повече го имаш, колкото е по-голямо изобилието на материалното нещо, толкова повече ти не изпитваш нужда от него. Това нещо, може да е наистина безусловна и първостепенна ценност за твоя живот, но ти не го търсиш. Психологически нямаш нагласата то да ти бъде идеал и неговото намиране не е обект на твоите мисли и съответно действия.

Но същото важи и за неща, които не са безусловно необходими за човешкия живот. Това са неща, които наистина е спорно дали са необходими изобщо за живота и дори май са вредни за човешкия живот, поради много причини. Да вземем например най-баналния пример от ежедневието и един вече до болка омръзнал предмет – смартфона, телефона.

Откъде произтича масовата нужда да се сменя телефонът кажи речи всяка година? Омръзнал му е вече на човека телефонът който има от една година. Иска новия модел. Зная за един случай, при който майката на едно момиче, не желаеше да купи нов телефон на дъщеря си, защото старият си беше добър. Момичето взе че счупи стъклото на телефона и каза, че е без да иска. Нов телефон й бе купен, а старият отиде при чичо й, който си го ползва заедно с още един два.

Да видим каква е последователността на психологическите събития в главата на човека, който прави така? Първо искаш телефон. Това се явява ключов момент за да се сдобиеш с телефон (при конкретно битие на наличието на телефони на пазара). Тъй като желанието ти е задоволено, това автоматически означава, че ти вече не искаш телефон. След около година или две, ти започваш пак да искаш телефон. Но това не е тоя телефон, а е друг, вероятно наистина може и да е по-хубав. А може и да не е.

Но по-важното е, че ти искаш пак телефон. Вярно, друг телефон – но това си е по същество пак телефон. Ако на тебе толкова лесно ти омръзва моделът на телефона, твърде е вероятно да ти омръзне изобщо и телефонът като такъв.

Съответно и търсенето на една стока в началото на нейното създаване е голямо. Това е така, защото стоката, предметът е вече създаден, него го има. За да бъде създаден, наистина е съществувала и предпоставка, която е била и човешка нужда. Това може да бъде наистина и реална нужда безусловно необходима за човешкото съществуване, т.е. свързана примерно с подобряване производителната сила за храна и вода, но може да бъде и някаква глезотийка. Но ние наблюдаваме, само промяната на отношението на човека към променливата, която е в зависимост от това какво имаш и какво нямаш. Ако в началото предметът е бил малко разпространен, той е търсен. Впоследствие количеството му се увеличава.

... И ето че стигаме до моментът на пределна наситеност на пазара, което означава, че не просто конкретният модел на един телефон е омръзнал на масовия потребител, а изобщо телефоните. Те ще ги използват вероятно, особено след като са им под ръка, но вече не са нещо особено.

И ето че сега, питаме, какво се случи вече в историята на човечеството, как се промени отношението на масите от хора, от гледна точка на появата на определени материални неща, които в началото бяха малко, но впоследствие станаха изобилни и общественото съзнание вече не ги цени?

ДА се върнем в годините преди 1944та в България. Когато мизерията е била огромна, въпреки днешната господстваща пропаганда, която лъже безогледно, като твърди, че комунистите са донесли мизерията. По онова време в България, 17% от жилищата не са имали нужник. Не става въпрос, че са имали вътрешна тоалетна, а не са имали нужник – не, ходили са в съседите по голяма нужда. Горе доле подобни проценти са били и на жилищата които не са имали кладенец. Отново не става въпрос, че са имали водопровод – не за вода са ходили някъде другаде и са пренасяли с кофи.

Но и жилищата са били мизерни, а пък пренаселени. Днес, благодарение именно на времето на соца, 90% от народа на България живее в жилища построени през соца. Но дали тези жилища са някаква особена ценност за новите поколения? Те масово ги захвърлят, изоставят ги и се юрват към идеала си – западния свят. Какво има там? Западният свят е един метафоричен нов модел телефон. Който съвсем закономерно ще омръзне на тоя който го търси. Защото новото поколение не е кой знае колко по-различно от старото. То е водено от първосигнални щения и сърбежи. Ще иде, ще се сдобие ще му омръзне и ще плюе.

Ако успее да се сдобие с желаното, така ще направи. Ако не успее, значи не е успял и на запад.

Но независимо от това, какво ще успее българският средностатистически търсач на изобилие от предмети, има една прослойка, която отдавна е успяла да се добере до всички предмети и глезотийки на съвременната цивилизация. И съответно, съвсем закономерно, тези неща са й омръзнали. За нея тези неща вече не са ценност, не са идеал. Тази именно прослойка, бидейки и достатъчно осведомнена, защото цивилизацията й е подарила и достатъчно качествена информация, знае, че докато цивилизацията произвежда какви ли не технически предмети, тя унищожава живата природа. Това означава, че живата природа намалява. От което пък следва, че именно живата природа започва да се превръща в ценност от първостепенно значение. Това е още повече валидно, предвид безспорният факт, че без базова жива природа, изобщо е невъзможно човешкото съществуване.

Най-горната класа в световната йерархия е презадоволена от продукти на цивилизацията, по абсолютно същия начин, както и на едно средностатистическо българско девойче е омръзнал стария телефон. На хоризонта се очертава нарастващата нужда от базовите ресурси на планетата земя. Те намаляват. Следователно търсенето им се повишава, предвид особено и факта, че са безусловно необходими за човешкия живот.

Междувременно обаче, имаме повишаване и на количеството на хората. Това съвсем естествено предопределя и намаляващата стойност на човека. Човекът е бил ценност във времената когато хората са били малко. Оттам е отпечатъка на тоя факт в религиозните доктрини.

А така също и в пострелигиозните доктрини.

Но тая ситуация вече е променена. Човекът вече не е ценност. А фактът, че на днешно време под въздействието и на въпросната господстваща върхушка, количеството на болните и инвалидите, поради автомобилни злополуки, наркотици и изобщо изобилния начин на живот най-вече в лелеяния запад се повишава, означава пак същото. Т.е. стойността на тия абсолютно безпомощни същества, които са продукт на цивилизацията намалява. Количеството им се повишава, което означава, че стойността им намалява. И това е така, поради масовите особености на човешкото съзнание. Което се определя от битието. А главните особености на въпросното битие, са какво имаш и какво нямаш.

Глас народен – глас Божи! И какво предстои по законите на търсенето и предлагането. Които закони не са ни дадени от пазарната икономика. Предстои цялата икономика, която до сега растеше, поради търсенето, да се превърне в нещо, което според ценностната система на утрешните поколения (а „утре започва от днес“ , бикоз тудей ис йестрърдейс тумороу), е аналогична на стария телефон.

Но тука имаме още по-точна сметка. Която правим на базата на фундаментални променливи. Тези променливи са: 1. Количеството на базовата природа, която намалява (и от която се произвежда всичко което е част от икономиката); 2. Количеството на икономиката; 3. Количеството на хората.

Коя е най-бързо растящата субстанция, от посочените по-горе три параметъра? Това е последната посочена в точка 3. - това са хората. Именно поради това, имаме и дефицит на стоки – защото хората са винаги повече. Което пък предполага, че стоките ще са винаги ценност, но самите хора не са.

Следващата нарастваща субстанция обаче е икономиката – която също расте, все пак. И тъй като количеството на базовата природа намалява, именно икономиката се обезценява спрямо базовата природа. И да напомня – ние смятаме сега отношението на хората на ценностите в съзнанието им. Които ценности зависят от битието. От гледна точка на всеки човек, най-обезценяващото се нещо са останалите хора. На второ място, се обезценяват самите стоки, техниката, вкл. Телефоните и колите. А именно стойността на базовата природа ще нараства в съзнанието на хората.

Цената е съотношение. Съотношението е съотношение на параметри. А най-важните параметри са базовите параметри. Те са битието, което определя съзнанието. Съответно съзнанието се променя по определен – по-точно, по предопределен начин. И не е, не е трудно, тоя начин да бъде предсказан.

... И съответно, не е никакво изключение, когато аз наскоро чух, двама младежи да си говорят. И единият казва на другия, с едно ядно отчаяние „За какво ми е тая книжка, като нямам кола.“

А за какво ли ще ти е тая кола, ако нямаш бензин?